Противодействие на иманярството. Що е то?

Когато засягаме проблема за противодействието на иманярството и незаконния трафик на културни ценности сме длъжни да направим няколко разяснения относно характера на тази проблематиката. Първо е необходимо да се определи какво се влага в термина „иманярство”, който толкова често се използва както от медиите така и в разговорния език и второ, необходимо е да се определи връзката на иманярите, респективно иманярството и незаконния трафик на културни ценности. И ако първото звучи съвсем разбираемо и като че ли не се нуждае от много разяснения поради широката употреба на термина „иманяр” – „иманярство”, то втория аспект на проблема, а именно този свързан с „трафика”, се нуждае от по-обстоен анализ.

Според сайта „Уикипедия” иманярството е „противозаконна дейност, извършвана от лица, наричани "иманяри", с цел лично облагодетелстване чрез нелегално добиване, продажба или препродажба на открити археологически експонати и ценности с колекционерска стойност. Иманярството в България е особено силно развито. В края на 20в. например редица тракийски могили са тайно разкопани, а находките - изнесени за продажба в други страни. Унищожаването на културно-историческото наследство на България постепенно се превръща в предмет на обществена дискусия. Липсата на строги и организирани от държавата мерки за спиране на злоупотребата с историческите ценности на територията на Република България, въпреки множеството изказани мнения на учени (например Божидар Димитров и Николай Овчаров) в тази насока, дава повод в средствата за масова информация да се говори за "иманярска мафия", с която са свързани представители на изпълнителната и законодателната власт в страната.”

На същото място в интернет бихме могли да срещнем и следното определение-етимология на думата иманярство:

„Проблемите на иманярството и Съкровището представлява ценни и редки предмети, изработени от злато, сребро и скъпоценни камъни, които в повечето случаи са заровени под земята или скрити по някакъв друг способ. Съкровищата биват откривани при археологически разкопки. Има и любители златотърсачи, които се опитват да ги откриват с метални детектори. Стойността на съкровището се определя от различни фактори като историческата и културната оценка и материалите, от които е съставено.”

Разбира се проблема с иманярството не съществува от вчера. Всъщност той е познат още от най-дълбока древност и няма да е пресилено, ако кажем, че иманярството е една от най-древните професии на земята. Още през V в. пр. Хр. историкът Херодот, който е смятан за бащата на историята в своето едноименно съчинение описва иманярството и пораженията, които то нанася на древните храмове. Интересно е че този проблем винаги е присъствал в световната историография и никога не е губел своята актуалност. В почти всяко сериозно историческо или археологическо съчинение темата за иманярството присъства по един или друг начин. Трябва да имаме в предвид обаче, че за да има интерес към тази проблематика и да бъде описвана дейността на така наречените иманяри и последствията от нея, е необходимо наличието на съзнание у самото общество и стремеж у хората за запазване на тяхното културно наследство. Следователно нужно е културата на населението, което е потърпевшо от иманярските набези за бъде на необходимото ниво, за да се появи и потребност за съхраняване и опазване на „старините”. За съжаление по нашите географски ширини такова съзнание явно много трудно се формира. Корените на това нихилистично отношение към културно-историческото наследство вероятно се намират дълбоко в психиката на Балканското население. За това свидетелства състоянието на паметниците на културата в България, които са едни от най-силно пострадалите в региона. Разбира се този проблем не е само национален и той далеч надхвърля границите на територията на Република България. Но това не е повод за самодоволство, а напротив сигнална лампичка, ако мога така да се изразя за реалното състояние на нещата, както и за това, че за в бъдеще предстои да бъде свършена огромна работа в тази насока, ако искаме въобще да остане някаква културна ценност в страната ни.

Може би не пръв, но при всички положения с голяма точност Иван Хаджийски разглежда проблемите свързани с иманярството и ги свързва с народопсихологията на българина. Ето какво казва той в „Психология на нашето иманярство” (1940 г.):

„Субективните условия за иманярските заблуди се крият в нездравата душевна организация на душевноболните иманяри и въ извратяващото действие на иманярския ефект върху виждането, асоциациит и мисле¬нето на поздравите от ТЕХ. От общението ми съ иманяри разбрах, че ТЕ ЧИСТО и просто не виждат нещата такива, каквито са, а привиждат (илюзионуват) в ТЕХ произведенията на собственото си въображение.”

И продължава пак на същото място:

„Начинът на тяхното мислене е най-добър пример за нисшо мислене, изградено върху афекти, сравняване и уподобяване. В това мислене с една лъжа се обосновава друга, с една глупост втора.”

Освен дълбоките психо-социални характеристики, които Иван Хаджийски прави по отношение на хората занимаващи се с това „опропастяващо семейства” както сам той го нарича действие, заслуга на автора е изключително точната му оценка на мудността на държавните институции и тяхната слаба заинтересованост към този социален феномен, както и пасивността на самото общество. За това може би той започва статията си с думите:

„Но не е ли злоупотреба с вниманието на читателя занимаването ни с дейността на тези хора, особно в този момент, когато светът се обръща с главата надолу, когато държави изчезват от лицето на земята, като докоснати сапунени мехури; когато многотонни бомби превръщат довчера цветущи градове в купища развалини, а жи¬телите им в кървава кайма ?
Макар и това да не е един от най-належащите днес въпроси, все пак тъкмо сега, когато през грохота на събитията се търси обществен изход от неуредиците на днешния свет, ние требва да се спрем на десетки хилядите хора у нас, които търсят пътя на личнoто разрешение на въпроса за богатство и бедност, и то по един толкова лумпенизуващ начин, че същият не издържа критиката дори на обикновеното еснафско опортюнистично благоразумие.”

Още по-силно и въздействащо би трябвало да действат тези думи в днешно време. Въпросът е дали обаче обществото е узряло за идеята, че е необходимо не просто държавата да вземе някакви мерки, а самото то да се събуди и да осъзнае, че без културно наследство, няма и национална идентичност.

Мерки за противодействието срещу иманярството са разглеждани многократно в нормативното устройство на Следосвобожденска България. Редица стратегии са приемани и след това отхвърляни в зависимост от политическата конюктура. Много положителни неща са свършени, а вероятно се вършат и в момента, но от цялостната картина на дейността на държавните институции отговорни по проблемите за опазване на културното наследство в България се вижда, че липсва приемственост. Добри практики са зачерквани по идеологически причини и всичко е почвало така да се каже от нулата. Това няма как да не окаже влияние и върху самото общество, което като вижда, че липсва възмездие за нарушителите и или се хваща за лопатата и почва да руши, за да припечели или просто равнодушно свива рамене и отминава нататък...

Според сега действащия „Закон за паметниците на културата и музеите” паметник на културата е всяко движимо или недвижимо автентично материално свидетелство за човешко присъствие и дейност и за процесите в природата, което има научна и/или културна стойност и притежава обществена значимост. (чл.3) А паметниците на културата са общонародно достояние и се намират под закрилата на държавата...(чл. 2)

Само за сведение въпросният закон е обнародван на 11 април 1969 година и от тогава на сетне е претърпял множество поправки. Намирам за безсмислена загуба на време да коментирам слабостите на закона, който може и да е бил добър за времето си, но това време отдавна е изминало.

С промяната в обществено-политическата обстановка в целия свят и в частност в България се налагат нови реалности, които изискват актуализация на инструментите, които защитават културното наследство. За съжаление обаче трябва да отбележим, че докато тези актуализации се бавят, споменатото по-горе културно наследство „изтича” към държави, които не само имат нужното законодателство, за да бранят собственото си наследство, респективно идентичност, но и нямат нищо против да придобиват ново такова.

Още от времето на Пизистрат (VІ в. пр. Хр.) в Древна Елада е имало политическа воля и съзнание, слабостите на елинската култура-поведение да бъдат преодолявани за сметка на съседните култури. Именно тогава Ономакрит записва за първи път Омировата „Илиада” и с това полага началото на реформата в гръцкото разбиране за културно и политическо надмощие над останалите варвари.

Днес у нас българите се е загнездило самодоволното чувство, че България е люлка на много цивилизации, че ние сме държава, която може да съперничи на такива колоси като Италия и Гърция, Египет и държавите от Изтока. За това имат вина и медиите и „медийните учени”, които на всяка цена търсят сензационното, а оставят чистата наука и нейните проблеми на заден план. А именно от проблемите на културното наследство трябва да се започне, защото утре няма да има какво да бъде опазвано, няма да има нужда и от закон за противодействие на иманярите, няма да има нужда може би и от държава. И тогава можем да се сърдим сами на себе си, ако утре никой не помни нищо за нас!